Постинг
08.02.2010 18:05 -
Аз и моите мечти
Автор: benchev1989
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1938 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 08.02.2010 18:06
Прочетен: 1938 Коментари: 3 Гласове:
5
Последна промяна: 08.02.2010 18:06
Светът е изпълнен е хиляди интересни и примамливи неща, които могат да грабнат твоето въображение и да те накарат да помечтаеш, но всеки човек си има свой свят, в който се чувства уютно и комфортно. Моят малък свят е литературата.
Тя ми помага не само да опозная, но най-вече да разбера себе си. Често ме връхлетяват странни чувства. Един път съм весел, друг път съм тъжен. Словото ми помага да изразя своите чувства към Родината, към приятелите, любовта, да споделя мъката и тъгата. Тя ме учи как да обичам, как да живея. Литературата ми помага да се справям с трудностите. Когато съм тъжен и нещастен (а това е толкова често), тя ми дава сили да продължа напред, дава ми кураж, че ще се справя и ще надмогна бедите. Литературата за мен е като лек. Няколко прочетени страници от хубава книга, сякаш ме правят нов. Вече не съм толкова гладен, не ми е адски студено, по-малко съм изплашен, обидата... мога да я преглътна. Тя ме учи да вярвам в доброто, че има и друг свят, където родителите обичат децата си и се грижат за тях, където всеки е щастлив. Сълзите ненадейно пресъхват и аз се усмихвам. Казвам си: „Ще се боря, със зъби и нокти, но ще се боря за себе си и за своите мечти." Много искам да успея, искам да съм щастлив.
Литературата ми носи и радост, и утеха. Тя ме учи как да се прекланям пред красотата на Балкана, пред свежестта на горите и полята, пред пълнотата и животворната сила на ручеите и реките, пред синевата на Черно море и лазура на родното небе. Литературата обогатява моя светоглед, прави ме по-силен и по-мъдър. Не зная дали ще стана поет, макар че обичам да пиша, но зная, че тя е моя живот. Чувствам я част от себе си. Когато взема от библиотеката нова книга, така се вълнувам, сякаш се намирам пред вратите на нещо ново и непознато. Изгарям от желание по-бързо да се потопя в този непознат и чуден свят, който го има само в книгите. Литературата ми дава обич, ласка и топлина, каквито не съм получил от майка и баща.
Обичам да пиша стихотворения, да споделям в есета своите мисли, мечти, вълнения, преживявания. Но често допускам правописни и стилни грешки. Не винаги стихотворенията ми са благозвучни. Чувствам, че нещо им липсва. Бих искал да има по-голям достъп до книги, които да обогатяват речта ми, да ми помагат в правописа, да получа информация за художествените изразни средства. С малко притеснение искам да споделя, че ми се иска да си имам лично мои книги, които да препрочитам понякога.
Животът с мен си изигра лоша шега. Ще споделя някои неща за своя живот, не за да се оплаквам, а за да поясня разликата в годините и класа, в който уча. От малък съм принуден сам да се боря за оцеляването си, при живи родители. Всеки ден аз трябва да се грижа за храната си . Не да я извадя от хладилника и да я приготвя, а да я намеря. Никога не съм получил от родителите си нито една коричка хляб, нито една дрешка, нищо... За да има какво да ям, ходя да помагам на различни хора. Те, освен топла храна, ми дават дрехи, някой лев. Но най-много се радвам, когато ми дават книги. Така и аз си имам малка библиотечка. Тя е най-голямото ми съкровище. Книжките си ги държа в дома на една баба, на която ходя да помагам, защото вкъщи ще ги изгорят. Имам 10 братя и сестри. Никой от тях не е ходил на училище. Аз тръгнах на 11 години. До 3-годишна възраст съм бил в Майчин дом. След това буквално на улицата. Една съседка ми даваше през оградата филийки с хляб и ме обличаше с дрехите на своите деца. Майка ми и баща ми се грижат само да има на масата алкохол. Аз гледах, че децата всеки ден ходят някъде с чанти. Много ми се искаше да съм с тях. Когато казах на родителите си своето желание, те ме погледнаха с недоумение. Сигурно се чудеха кой съм. Добре, че беше леля Костадина, съседката. Тя отиде в училище и попита може ли да тръгна на училище като съм на 10 години. Те разрешиха и така на 11 години станах първокласник. Децата не ми се смееха, а ме приеха и аз бях истински щастлив. Сутрин отивах на училище още преди да се съмне. За мен госпожата беше всичко. Попивах всяка една нейна дума, всеки жест запечатвах. Най-много обичах, когато четяхме разказчета и стихчета, когато изнасяхме програми. Целият сияех, че и аз съм ученик. До 6 клас учех в родното си село - Търнава. Участвах във всички мероприятия в училището, бях избран в редколегията на училищния вестник „Мечтател". Завеждах рубриката „Страничка на ученика". Участвах в различни конкурси и състезания. Често бях награждаван.
Но вкъщи вече беше непоносимо. Родителите ми вечно пияни, храна никаква. Те не можеха да ми простят, че парите, които получавах срещу труда си по къщите, не им ги давах, за да си купуват ракия, а ги харчех за учебници и тетрадки. Животът ми стана невъзможен при тях. Тогава пожелах да отида в дома в Бърдарски геран за деца, лишени от родителски грижи. Процедурата беше задействана и аз най-после намерих спокойствието, от което толкова много се нуждаех. Там продължих да се занимавам с литература. Участвах в разнообразни конкурси. Във вестник „Дром Дромендар" беше обявен литературен конкурс в чест на Усим Керим. Беше ми дадена поощрителна награда от 100 лева. Това лято ме потърсиха от вестника и поискаха още мои стихотворения, защото ще издават стихосбирка на млади ромски таланти. Аз нямам самочувствие на талантлив, но много се поласках от тяхното внимание.
През пролетта разбрах, че тъй като съм навършил вече 18 години, нямам право да седя в дома. Това, което ми предлагаха, никак не ме устрои. Пращаха ме в Домове за възрастни хора. Не исках да остана без образование и да вегетирам в някоя л... През пролетната ваканция ходих на курсове по математика и български език, за да се явя на изпити след седми клас. Исках да продължа в паралелката по икономика със засилено изучаване на английски език към ПАГ „Н. Вапцаров", гр. Бяла Слатина. За моя радост се справих добре и вече съм ученик в тази паралелка.
През лятото работих при различни хора и с парите си купих маратонки, дънки, учебници и тетрадки. Живея вкъщи, а уча в града. Намират се добри хора, при които да вечерям и обядвам. Но винаги се старая да заслужа храната си. Не съм свикнал даром да получавам каквото и да е. За всяко нещо съм се борил.
Трудно е времето, в което живеем. Независимо колко е труден и нелек животът, не бива да губим надежда и вяра в доброто, че то може да се случи някой ден. Трябва да се гордеем, че сме се родили в нашата малка, но прекрасна страна, че сме българи с история вековна, писана от Аспарух, Ботев и Левски. Много пъти сме падали на колене, но винаги сме намирали сили да се изправим и да продължим напред.
Може би един ден, кой знае, и някой от нас ще напише някоя страница от многовековната ни история.
Искам да успея и ще се боря за това. Искам да надмогна средата си и да намеря своето място в живота. Вярвам в себе си и разчитам на себе си. Дано да се справя...
Тя ми помага не само да опозная, но най-вече да разбера себе си. Често ме връхлетяват странни чувства. Един път съм весел, друг път съм тъжен. Словото ми помага да изразя своите чувства към Родината, към приятелите, любовта, да споделя мъката и тъгата. Тя ме учи как да обичам, как да живея. Литературата ми помага да се справям с трудностите. Когато съм тъжен и нещастен (а това е толкова често), тя ми дава сили да продължа напред, дава ми кураж, че ще се справя и ще надмогна бедите. Литературата за мен е като лек. Няколко прочетени страници от хубава книга, сякаш ме правят нов. Вече не съм толкова гладен, не ми е адски студено, по-малко съм изплашен, обидата... мога да я преглътна. Тя ме учи да вярвам в доброто, че има и друг свят, където родителите обичат децата си и се грижат за тях, където всеки е щастлив. Сълзите ненадейно пресъхват и аз се усмихвам. Казвам си: „Ще се боря, със зъби и нокти, но ще се боря за себе си и за своите мечти." Много искам да успея, искам да съм щастлив.
Литературата ми носи и радост, и утеха. Тя ме учи как да се прекланям пред красотата на Балкана, пред свежестта на горите и полята, пред пълнотата и животворната сила на ручеите и реките, пред синевата на Черно море и лазура на родното небе. Литературата обогатява моя светоглед, прави ме по-силен и по-мъдър. Не зная дали ще стана поет, макар че обичам да пиша, но зная, че тя е моя живот. Чувствам я част от себе си. Когато взема от библиотеката нова книга, така се вълнувам, сякаш се намирам пред вратите на нещо ново и непознато. Изгарям от желание по-бързо да се потопя в този непознат и чуден свят, който го има само в книгите. Литературата ми дава обич, ласка и топлина, каквито не съм получил от майка и баща.
Обичам да пиша стихотворения, да споделям в есета своите мисли, мечти, вълнения, преживявания. Но често допускам правописни и стилни грешки. Не винаги стихотворенията ми са благозвучни. Чувствам, че нещо им липсва. Бих искал да има по-голям достъп до книги, които да обогатяват речта ми, да ми помагат в правописа, да получа информация за художествените изразни средства. С малко притеснение искам да споделя, че ми се иска да си имам лично мои книги, които да препрочитам понякога.
Животът с мен си изигра лоша шега. Ще споделя някои неща за своя живот, не за да се оплаквам, а за да поясня разликата в годините и класа, в който уча. От малък съм принуден сам да се боря за оцеляването си, при живи родители. Всеки ден аз трябва да се грижа за храната си . Не да я извадя от хладилника и да я приготвя, а да я намеря. Никога не съм получил от родителите си нито една коричка хляб, нито една дрешка, нищо... За да има какво да ям, ходя да помагам на различни хора. Те, освен топла храна, ми дават дрехи, някой лев. Но най-много се радвам, когато ми дават книги. Така и аз си имам малка библиотечка. Тя е най-голямото ми съкровище. Книжките си ги държа в дома на една баба, на която ходя да помагам, защото вкъщи ще ги изгорят. Имам 10 братя и сестри. Никой от тях не е ходил на училище. Аз тръгнах на 11 години. До 3-годишна възраст съм бил в Майчин дом. След това буквално на улицата. Една съседка ми даваше през оградата филийки с хляб и ме обличаше с дрехите на своите деца. Майка ми и баща ми се грижат само да има на масата алкохол. Аз гледах, че децата всеки ден ходят някъде с чанти. Много ми се искаше да съм с тях. Когато казах на родителите си своето желание, те ме погледнаха с недоумение. Сигурно се чудеха кой съм. Добре, че беше леля Костадина, съседката. Тя отиде в училище и попита може ли да тръгна на училище като съм на 10 години. Те разрешиха и така на 11 години станах първокласник. Децата не ми се смееха, а ме приеха и аз бях истински щастлив. Сутрин отивах на училище още преди да се съмне. За мен госпожата беше всичко. Попивах всяка една нейна дума, всеки жест запечатвах. Най-много обичах, когато четяхме разказчета и стихчета, когато изнасяхме програми. Целият сияех, че и аз съм ученик. До 6 клас учех в родното си село - Търнава. Участвах във всички мероприятия в училището, бях избран в редколегията на училищния вестник „Мечтател". Завеждах рубриката „Страничка на ученика". Участвах в различни конкурси и състезания. Често бях награждаван.
Но вкъщи вече беше непоносимо. Родителите ми вечно пияни, храна никаква. Те не можеха да ми простят, че парите, които получавах срещу труда си по къщите, не им ги давах, за да си купуват ракия, а ги харчех за учебници и тетрадки. Животът ми стана невъзможен при тях. Тогава пожелах да отида в дома в Бърдарски геран за деца, лишени от родителски грижи. Процедурата беше задействана и аз най-после намерих спокойствието, от което толкова много се нуждаех. Там продължих да се занимавам с литература. Участвах в разнообразни конкурси. Във вестник „Дром Дромендар" беше обявен литературен конкурс в чест на Усим Керим. Беше ми дадена поощрителна награда от 100 лева. Това лято ме потърсиха от вестника и поискаха още мои стихотворения, защото ще издават стихосбирка на млади ромски таланти. Аз нямам самочувствие на талантлив, но много се поласках от тяхното внимание.
През пролетта разбрах, че тъй като съм навършил вече 18 години, нямам право да седя в дома. Това, което ми предлагаха, никак не ме устрои. Пращаха ме в Домове за възрастни хора. Не исках да остана без образование и да вегетирам в някоя л... През пролетната ваканция ходих на курсове по математика и български език, за да се явя на изпити след седми клас. Исках да продължа в паралелката по икономика със засилено изучаване на английски език към ПАГ „Н. Вапцаров", гр. Бяла Слатина. За моя радост се справих добре и вече съм ученик в тази паралелка.
През лятото работих при различни хора и с парите си купих маратонки, дънки, учебници и тетрадки. Живея вкъщи, а уча в града. Намират се добри хора, при които да вечерям и обядвам. Но винаги се старая да заслужа храната си. Не съм свикнал даром да получавам каквото и да е. За всяко нещо съм се борил.
Трудно е времето, в което живеем. Независимо колко е труден и нелек животът, не бива да губим надежда и вяра в доброто, че то може да се случи някой ден. Трябва да се гордеем, че сме се родили в нашата малка, но прекрасна страна, че сме българи с история вековна, писана от Аспарух, Ботев и Левски. Много пъти сме падали на колене, но винаги сме намирали сили да се изправим и да продължим напред.
Може би един ден, кой знае, и някой от нас ще напише някоя страница от многовековната ни история.
Искам да успея и ще се боря за това. Искам да надмогна средата си и да намеря своето място в живота. Вярвам в себе си и разчитам на себе си. Дано да се справя...
Търсене
За този блог
Гласове: 11
Архив
